Posts (page 2)

Де що има народ, изживяващ се като интелектуалец, колчем реши да демонстрира публицистичен талант, емитира текст,  директно или имплицитно съдържащ вопъла "Не мога да мълча".  "Никой съвестен човек не може и не трябва да мълчи". Хайде де! Ако искам да мълча, значи не съм съвестен човек ли? Който иска да говори, да си говори, негово право е. Само да не ми разправя, че го прави заради някакъв дълг. Кой го измисли това, че си длъжен да говориш? Че нямаш право да мълчиш? Нямам ли право да мълча?

Вчера чужденец, купил си самоучител по български, се ужаси от количеството глаголни времена, наклонения и пр. в нашия език. Покрай това се замислих дали емблематичният израз "Бил съм се бил напил и съм се бил бил" може адекватно да бъде преведен на кой да е чужд език. Реших да се позабавлявам - проверих как преводачката на Гювеч ще го предаде на английски. Ето как: "Bill has soused and has beaten himself". С друга преводачка английският превод получи руския си еквивалент: "Билл солил и бил себя", което на български ще рече: "Бил се посоли и се наби".

Освен че е смешно, всичко това е и малко тъжно. Единственото, което запази смисъла си при трансформирането, е производното на глагола "бия". Изглежда, думите за насилие имат съответствието си във всички езици. Или са най-категорични и недвусмислени. Първични.

Колко ефирно време глътна разговора по БНР за новата книга на Петър Волгин в съавторство с Искра Ангелова? Да бях засякла, щях да изобретя нова единица - за количеството глупости в секунда...

От известно време музикалните редактори в "Хоризонт" използват мотив от песента на Фалко "Джени" за връзка между темите в предаванията на радиото.  Разбирам, че не е задължително те да знаят немски. Още повече, че използват само мотив от песента, който не включва вокала.

Лошото е, че знам текста. Знам го отпреди масовото използване на музикалния мотив. Лирическият герой е педофил-сериен убиец. С реален прототип. Ако ще да слушам мотива по сто пъти на ден, през пет минути, няма как да "забравя", да игнорирам знанието си. Всеки път, щом го чуя, косата ми настръхва...

Тогава си казвам, че придържането към правилата на политическата коректност никак не е поредната глупащина.

Определение за принадлежащите към емо-културата: "Почитатели на готиката, чиито родители не са ги пуснали на гробищата".
Точно )

Обичам да чета блогове. Понякога се натъквам на неочаквани перли. Например, видял човекът реклама, призоваваща го да напише роман. На всичкото отгоре му обещала, че този роман ще спечели Нобелова награда. Стига само да грабне молива и да почне. Нищо работа за един блогър. И човекът прописал - живописно разказва нелепа до припадък случка. Накрая мимоходом споменава за случайната муза, вдъхновила го да хване перото - за въпросната реклама.

Като си помисля, с този стил, ако вземе да напише роман (вместо да си губи времето с това блогърстване), като нищо може да стигне и до Нобел. Но той си знае най-добре.

Друг блогър пък написал врели-некипели. Да се чудиш как е улучвал клавиатурата след n-тата чашка. Но пък после се получил един тред!... такъв шедьовър на мисълта, такива дълбини на екзистенциално обобщение, че дъхът ти секва.

Пък някои разправят, че на блоговете не може да се вярва. Тяхна си работа Вярваш в това, което можеш да разбереш. Или обратното - в това, което не подлежи на разбиране. Все едно.

Из онзиденшен преглед на печата:

„Те – на палмата, ние – на черешата” – така е озаглавен коментарния текст на Кристина Патрашкова, която беше специален пратеник на вестника на филмовия фестивал в Кан. Тезата й е, че дълго ще гоним румънците в киното, защото не можем да разказваме прости истории. Голямото интервю на броя е с Елин Рахнев. „Партиите на „Витошка” и моловете са във възход”, казва той и още : „Превръщаме се в държава, в която не можеш да напсуваш някого, защото имаш кредит”, казва известния драматург.

Журналисти правят изкуствоведски анализи, писатели - политологични и т.н. Що не? Забавно е. Стига да не им се връзваш.

"Ne supra crepidam sutor iudicaret"  - думите, които Плиний Стари приписва на древногръцкия художник Апелес, са испирирани от "художествената" критика на обущар по отношение на картина, нарисувана от твореца.

Понякога си мърморя, че няма никакъв смисъл да казваш какво мислиш. И да кажеш, никой няма да го разбере. И да разбере - каква полза?

Затова си мисля, че свободата на мълчанието е по-важна от свободата на словото...

Слушам обедните новини на "Хоризонт" в събота и често не съумявам да изключа радиото веднага след края им. Следва предаване за хора, хм, да речем, със спонтанно поведение. Те са му таргет-аудиторията. Само не разбирам, защо водещият се изживява като нещо повече от слушателите си. Ако имах търпението да го послушам малко по-дълго, сигурно щях да имам някакъв отговор. Обясняващ отговор. Ама дали щеше да е оправдаващ?

Семпъл филм. Стига да не беше Уйлям Хърт. Не знам дали идеята е негова или на сценариста, или на режисьора, или на продуцента...

Образ на посредствен, комплексиран, неудовлетворен човек, който е убеден, че е "гений, понеже всички са против него" (цитирам любимата реплика на мой съученик от прогимназията). Внезапно, случайно, по силата на обстоятелствата той получава власт, по-голяма от тази, която е способен да понесе. И решава да я употреби за благото на човечеството. Израства в очите си до скромен месия. Срещу скромно възнаграждение - Христос и Юда, две в едно.

Ха сега някой да спомене за президентска република, та да го плясна през устата (перефразирам Алеко). Или пък за ролята на интелектуалците в управлението - аналогично.